какво+им+липсва+на+вуз+овете+във+варна+д
- Докторе, не мога да заспя.
- Представете си, че взимате една пачка от 1000 лв. и броите, все ще заспите по някое време!
След седмица:
- Какво стана, помогна ли?
- Ами не. Броих, броих и все ги изкарвам 999 лв. Броя и пак броя, и пак и не мога да заспя от нерви, че ми липсва един лев.
Доктора:
- Май по добре да се върнем на конвенционални средства - ще броим овце!
След седмица. Човекът още по нервен и разтревожен.
Доктора пита:
- Какво стана, брои ли овцете?
- Мани мани. Броих, броих и като стигнах до последната овца тя ме погледна в очите и попита с човешки глас - „А бе, какво стана с онея 1000 лева?
5
Лекар казва на пациент:
- Джо, добрата новина е, че имам лек за главоболието ти. Лошата новина е, че ще е необходима кастрация. Имаш много рядко заболяване, което кара тестисите ти да притискат гръбначния ти стълб и това причинява адско главоболие. Единственият начин главоболието да спре, е да премахнем тестисите.
Джо е изненадан и депресиран. Чуди се дали има за какво да живее. Няма друг избор освен да отиде под ножа. Когато напуска болницата, главоболието спира за първи път от 20 години, но Джо има чувството, че му липсва нещо много важно. Както си върви изведнъж осъзнава, че сега той е друг човек. Може да сложи ново начало и да заживее нов живот.
Той вижда магазин за мъжко облекло и си мисли:
- "Ето какво ми трябва - нов костюм."
Влиза в магазина и казва на продавача:
- Искам нов костюм.
Продавачът, който бил по-възрастен, го измерил с поглед и казал:
- Да видим... 44-ти размер.
Джо се засмива:
- Точно така! Как познахте?
- В бизнеса съм от 60 години! - отговаря продавача.
Джо премерил костюма, паснал му идеално.
Докато Джо се възхищава на себе си в огледалото, а продавачът го пита:
- А какво ще кажете за нова риза?
Джо помисля за малко и казва:
- Добре.
Продавачът го мери с поглед още веднъж:
- Да видим, ръкав 34 и врат 16-1/2.
Джо е изненадан:
- Точно така! Как познахте?
- В бизнеса съм от 60 години.
Джо пробвал ризата, стояла му перфектно.
Тогава продавачът го пита:
- А какво ще кажете за ново бельо?
Джо мисли за малко и казва:
- Добре.
Продавачът:
- Да видим, размер 36.
Джо:
- Ха! Ето, че сбъркахте, аз нося 34 от 18 годишен!
Продавачът клати глава:
- Не можете да носите бельо размер 34. То ще притисне тестисите ви към гръбначния стълб и ще ви причини адско главоболие.
10
На времето зебрата дошла у нас на официално посещение. Както сега, така и тогава веднага спретнали на африканската гостенка обиколка на страната за да се запознае с интересните неща и да види докъде сме втасали. През Северна България стигнали до Варна, оттам до Бургас и след това през Южна България се запътили към София. Каквото и да покажели на зебрата по време на обиколката тя все казвала - "Такова съм виждала" или пък "И ние си имаме такова". Образована била, не била загубена. Когато наближили софийско равно поле, тя пожелала да походят пеша, за да се разтъпчат. Не щеш ли по това време покрай пътя кротко, кротко пасло едно магаре. Видяла го зебрата и се ококорила:
- Какво е това?
- А, това е нашенско софийско магаре.
Мернал Марко шарената гостенка, натопорчил се и започнал да си тупа по корема с баданарката.
- А за какво му е това? - пита любопитната гостенка.
- А бе ти си съблечи пижамата и ще видиш за какво ми е това! - осведомил я Марко.
10
Лято. Жега. Влакът София – Варна. Няма никакви места, всичко е претъпкано. На двама тарикати обаче не им се стои прави. Влизат в едно купе и почват да гледат под седалките, излизат… Влизат в следващото купе, пак гледат под седалките…
Пътниците ги питат:
– Какво правите, бе?
– А бе, изпуснахме си змията и я търсим…
Лека полека пътниците се изнизали от купето. Нашите се настанили вътре, заключили вратата, пуснали пердетата и легнали да спят. След няколко часа се събуждат. Единият поглежда през прозореца. Вижда чичката, дето почуква колелата на влака…
– Еййй, чичеее, във Варна ли сме вече?
– Абе, к’ва Варна, бе… Вие не разбрахте ли… Някви идиоти си изпуснали змията и трябваше да откачим вагона.
10
Паскал мисли за дълбочинните животни, когато в двора влиза Миро.
Връща му ситото за пясък.
– Здравей, Паскале! – казва той.
– Какво правиш?
– Съществувам. – отвръща Паскал.
– Естествено, че съществуваш! – непредпазливо казва Миро.
– Всички съществуваме.
– Нищо подобно! – казва Паскал.
– Ти например не съществуваш.
– Що? – интересува се Миро.
– Ако онова, което казва Декарт, е вярно, ти изобщо не съществуваш.
– И какво казва Декарт? – пита Миро.
– Декарт казва „Мисля, следователно съществувам!“ Ако това е вярно, половината село изобщо не съществува. В това число и ти.
Миро оставя ситото и се обижда.
– Излиза, че само ти съществуваш!… Така ли?!?!
– И аз съществувам от дъжд на вятър! – отвръща Паскал.
– Но има хора, които не съществуват от рождение.
– Йеремия може и да не съществува! – казва Миро.
– А съм сигурен, че и Анани не съществува, обаче това, което казваш за мене, не е вярно.
– Но и ти не си виновен. – продължава мисълта си Паскал.
– Кога да съществуваш? Вдигаш къща, копаеш лозе, бъхташ до мръкнало. Като се прибереш вкъщи, хич не ти се съществува, удряш двеста грама и заспиваш.
– Горе-долу е така. – съгласява се Миро.
– Бедният човек не може много-много да съществува.
– То това е и целта! – казва Паскал.
– Да не съществуваме! Щото, вземем ли да съществуваме, току-виж сме объркали сметките на някой. Ще вземем да задаваме въпроси, да се съмняваме, да псуваме…
– Аз си псувам и без да съществувам! – казва Миро.
– Но без адрес! – подчертава Паскал.
– Ти засягаш една имагинерна майка! Липсва ти конкретност!…
– Така е! – признава Миро.
– Прав си. Псувам много общо.
– И става като с корупцията. – казва Паскал.
- Всички псуват, но на вятъра.
Двамата млъкват и гледат пуйките по двора, които по принцип не съществуват.
– То не е и лесно да се съществува! – казва след това Паскал.
– Щото всичко е направено така, че те принуждава да не мислиш. А само да гледаш, да слушаш и да викаш „ура“.
– Мене ме заболя главата. – казва Миро.
– А и трябва да забъркам бетона. Ако не го забъркам аз, няма кой да го забърка.
И си тръгва.
– Несъществуващ човек! – казва си Паскал.
– Откакто се е родил, не е съществувал!
2
Пикае ми се и ми се пикае още от слизането към центъра, което беше в три часа, а сега минава шест. Междувременно се изви виелица и от студа, който набрах напъна стана жесток.
Чакам асансьора. Както е по инструкция съм натиснал около хиляда пъти копчето, а тая мърда се движи като още непроходил охлюв и за келешлъка някоя гад го е качила чак на 14-ия етаж.
13, 12, аха 11 и закове на място. 10, 9 - я да спра да се насладя на гледката! 8, 7...пауза - ше си набера китка здравец от тука и ше си почина минутка.
Две високосни години сякаш минаха докато пак тръгне, мамка мо!
6,5...пак пауза (умирам!)...4, 3, 2, 2, 2, 2......(не, сега умирам!!!)
Вече съм го хванал и го стискам като в менгеме, но то е все едно да гепиш разярен мечок за муцуната, да я стиснеш и да се надяваш, че ше издържиш повече, пък на мечо междувременно ше му омръзне да ръмжи и ш'са откаже да та яде. Всеки момент ше се изпусна и Бога ми - ше го направя, ако ще и със свинска опашка да го стегна! Все отнякъде ше избие, се пак туй е тръбопровод на над трийсе години.
...2, 2, 2, 1, 0!
Вратите се отварят, но го правят толкова бавно, че добавям още половин сантиметър уретерно разкритие.
Скачам вътре и аха да кажа - "Дииииий към десетия, брат ми, и ако вземеш разстоянието за три секунди ти прехвърлям нивите от дядо ми!", когато някой вика отчаяно - "Задръжте, моляяяяя".
"Коееее!?", ще ми се да изкрещя още по-отчаяно, щото не може и двете - или асансьора или мехура!
Знам, че рискувам да стопля единият от двата си крака преди другия, но задържам вратата - са еба у джентълмена!
Запъхтяно маце и дваж по-запъхтяната й приятелка се усмихват благодарно, без да допускат, че за такъв жест като моя трябва питка да ми омесят и като остарея да ми сменят подлогата всяка сутрин и вечер. Вмъкват се при мен и хал хабер си нямат за опасността да им наквася обущенцата съвсем скоро. Чаровни момичета, но на мен вече така ми се пикае и ми се мре едновременно, че дори и голи да бяха, най-много да им направя бърз комплимент за циците от любезност. А имаха цици мацките, но това го осъзнах в ретроспекция по-късно. Натискат си копчето за 12-ия, аз моето за 10-ия и тръгваме да се возим. След като асансьора тъкмо тръгнал решава да спре на първия, после на втория и след това на третия етаж, без никой да го е молил изрично за това, ами ей така, може би щото в предишен живот е бил пътническия влак Варна-Карнобат през Комунари, аз разбирам, че от това пътуване или ще стана герой устискал победата си буквално или обикновен посрамен пикльо, който ще се опита да изглежда също толкова изненадан от жълтата локвичка събрала се в краката му. Виж, как ще обясня жълто-моравия оттенък на течността с повишено съдържание на билирубин вече ще бъде висш пилотаж, който не съм сигурен, че ще ми се отдаде.
Решавам, че ако започна да обикалям около себе си, както обикновено се прави преди напикаване, ще успея да отложа неизбежното с малко и започвам танца на шамана. Мацетата започват да се приближават едно към друго леко притеснени, но аз изпадам в така необходимия ми транс и сякаш плувайки в плътна мъгла се чувам да ги информирам, че няма страшно и в момента изпълнявам молитва за спиране на пословичния варненски вятър и утре ще видят колко спокоен ще бъде климата в града заради тези ми усилия. Точно в този момент обаче ми звъни телефона и ме изважда от опиянението, в което се рея. Баща ми. Не, не - баща ми!!!!!
Ако не му вдигна на секундата, той тутакси ще реши, че се намирам в шестнайсет метрова пряспа и примирено очаквам бялата смърт, ако пък му вдигна и спра заниманието си, което ми позволява да задържа телесните си течности далеч от хорски очи, ще убия и малкото си останало достойнство, още повече, че гарантирано опикан ще се и разрева, а тогава обезателно и ще се наакам. Абе, в този блок съм им взел страха и твърдо решавам да продължа с танците (пък и така затвърждавам всеобщото мнение, че съм луд за връзване). Баща ми сигурно паралелно вече набира 112 от телефона на майка ми и се кани да изпраща колите на всички спешни помощи във всички възможни посоки на Варна. Жиесема дъни руска революционна песен на "Любе", аз се опитвам да следвам ритъма въртейки се около оста си, за да има поне някаква минимална логика в действията ми, мацетата се канят да изпаднат в истерия, изобщо - ако някой следи записите от камерата в асансьора, дано да има пуканки на корем.
След около половин година, или поне на мен ми се струва толкова, шибания асансьор пристига на моята спирка (баща ми е спрял да звъни и навярно вече говори с колцентровете на планинската спасителна служба, интерпол, европол и съюза на командосите ветерани), аз изхвърчам от него и летейки към моята врата, уведомявам момичетата, че вятърът ще утихне до сутринта, а Емо Чолаков е само един шарлатанин и да вярват на мен, само на мееееееен...
Отключвам с треперещи ръце, а всъщност си мисля, че го правя, защото ключа от колата едва ли ще пасне на ключалката на входната врата. Събирайки всичките си свръхестествени сили, премятам и дрънча ключове търсейки правилния и се самоуспокоявам в същото време, щото пред собствената си врата мога да изчистя със стирка и почти никой няма разбере какво се е случило, а ако успея да вляза, преди да ме напуснат съпротивителните сили - ми, апартамента си е мой и където аз искам, там ми е тоалетната! Кой тука е шефа в крайна сметка, м!?
Следващите секунди или часове или дни ми се губят. Свестявам се с полусвалени дънки и полуразкрачен над тоалетната чиния, като дори съм успял да го изтръскам. Някои неща не можеш да ги пропуснеш и в амок да си - природа.
Опипвам за поражения по крачолите - всичко е наред. Пострадала е само дъската на тоалетната чиния, но тя е свикнала.
В приповдигнато и новопридобито самочувствие се събувам, разсъбличам и набирам баща ми, за да отменя създалото се бедствено положение у нас.
Убеден съм, че не бях натиснал бутона "набери" и той вече вдигнал питаше ледено и с прдварително недоверие - "КЪДЕ СИ?!?!"
Интонацията му ясно показваше, че след като сам звъня, то вече не вярва, че мра някъде, но сто процента върша някаква невъобразима глупост, за да не му отговоря преди малко - като да съм излязъл по шорти и фанелка с къс ръкав на вълнолома да вадя миди например.
"Тъкмо се прибирам, преобличам се и не успях да си изровя телефона..." - не успявам да довърша, защото следващите сто въпроса обединени в един вече ме помитаха.
"ИМАШ ЛИ КАКВО ДА ЯДЕШ, ТОПЛО ЛИ Е, ВСИЧКО НАРЕД ЛИ Е, ТУК Е МАМАТА СИ ЕБАЛО ОТ СНЯГ И СТУД, ТАМ КАК Е???"
Отговарям - "Тъй вярно, сър! Всичко е наред, сър! Само ще сляза до магазина, че нямам хляб, сър!"
"МА НАЛИ ТЪКМО ВЛИЗАШ!? ЩО НЕ МИНА ПРЕДИ ДА СЕ КАЧИШ?"
"Виноват, сър! Тъп съм - забравих, сър!" - връщам незабавен отговор.
"СЛОЖИШАПКАШАЛЧОРАПОГАЩНИКЯКЕЮРГАНОЩЕЕДНОЯКЕВТОРАИТРЕТАШАПКАШЕСТЧИФТАРЪКАВИЦИИДАНЕСИПОСМЯЛДАМРЪДНЕШПОДАЛЕЧЕОТДВАЙСЕТМЕТРАОТБЛОКА! НЕ, ПЕТНАЙСЕТ МЕТРА ТИ ОТПУСКАМ! НИЕ ТУК СЕ ПРИТЕСНЯВАМЕ ЗА ТЕБ, ОБЯВЕН Е ЖЪЛТ КОД, ЧЕРВЕН КОД, ВСИЧКИ КОДОВЕ! ЧУВАШ ЛИ???"
"Да, сър! Тъй вярно, сър! Сутринта ще доложа за състоянието си, сър!" - рапортувах аз, но той вече беше затворил - хем успокоен, че се е свързал, хем нервен, че не е успял от първия път.
Така и не усетих, кога отново ми се е припикало от преживения втори ужас, а първите капки вече се процеждаха и се стичаха тихичко по дясното ми бедро...
3
Баба Марта, и двамата и братя - Януари и Февруари, решили да си направят вино, за да има с какво да се топлят през студените месеци, в които били управляващи. Януари нещо бил настинал и през час – два се отбивал в избата. Дошъл Февруари на власт и първо направил инспекция на алкохолните резерви. Установил, че половината течност вече липсва. Решил да консумира с мярка, та да остане нещо и за сестра му. Обаче след няколко дни и той настинал здраво и единственото спасение било във живителното питие. До края на мандата си изпил всичкото вино... Дошъл месецът на Баба Марта. И както се сещате, първата и работа била да иде до избата. И като видяла празното буре, се разлютила жестоко. Дни на ред бълвала огън и жупел. И тъкмо се успокоила за малко, пак се сещала за несправедливостта на долните си братя. За това Баба Марта е толкова непостоянна...
4
Врачанин отива във Варна, да кандидатства за моряк в Военноморското училище. По време на събеседването го питат:
- Ти можеш ли да плуваш, младеж?
- Не!
- ??? И какво ще правим сега?
- Е как к`во, бе? Вий тука в туй училище, кораби нямате ли си, бе?
14
Еврейска фирма печели търг за боядисване на кораб. Пристигат шефовете на фирмата във Варна, подписват договор, вземат аванс и си тръгват. Идват след два дни работници и започват. След месец викат инвеститора за да покажат работата си. Като че ли всичко е наред - корабът е бял, красив, като нов... Подписват акта за изпълнение, евреите взимат останалите пари и след това си заминават. След известно време пускат кораба на вода, той се обръща с другата страна към брега и какво да видят - цялата страна е ръждясала, черна и без нито едно бяло петно. Работодателят в шок, техническият контрол - в паника... Обаждат се на на евреите, веднага да дойдат на дока. Водят ги до кораба и питат:
- Е, каква е тази работа, защо е на половина свършена?!
- Как така - наполовина? Всичко е по договор!
- Да прочетем договора!
- Ето тук пише "Еврейската фирма от една страна, и Варненското параходство от друга страна, се съгласиха да се боядиса кораба...
16
Варна, Цветния квартал. Прибира се съпругата от работа и минавайки покрай гаража, какво да види - мъжът ѝ под колата, по къси гащи, нещо ремонтира, а оная му работа навън. Навела се тя, поприбрала му малко такъмите, че съседките само това чакат, и се качила. Звъннала на вратата - отваря и мъжът и. Смутила се, ама отишла да си върши домакинската работа. След минута, на вратата се звъни на пожар. Мъжът ѝ отваря, тя наднича и вижда грамаден мъж, по къси гащи и омазнен, с кървяща рана на челото.
- Пешо, ибати к*рвите у вашия квартал, ена, кат' ма фана за пакета, гле'й ко са направих в дифиринциала.
23
Събрали се езиковедите в Европа и стигнали до извода, че има три сравнителни степени. Обаче българинът се запънал, че не е вярно, и че в България са 4 степени: близо, по-близо, най-близо, на един х*й място; далеч, по-далеч, най-далеч, на майка си в п*ката; хубаво, по-хубаво, най-хубаво, да си е*е майката. Езиковедите се ококорили:
– Не може да е вярно.
Българинът:
– Елате и вижте.
Качват се те на самолета, кацат в София, хващат едно такси и му казват:
– Карай към Варна.
И таксиджията тръгнал, ама решил да попита:
– А бе, какво ще правите във Варна?
– Ще пием кафе.
– А бе, вие луди ли сте? Къде ще ходите на майка си в п*ката, ей тука на един х*й място правят такова кафе, че да си е*е майката!
23
Действието се развива в мрачните шестдесет години на миналия век, в мрачната и тъжна стая на един мрачен и опърпан социалистически редактор на едно мрачно и безинтересно провинциално издателство.
Чука се и на вратата, застава поет.
- Искам да публикувам стихотворение!
Застава изправил глава гладния, но горд представител на изящното слово.
- Ето го и него, стихотворението. "Той почука, тя отвори спуснаха се щори и така започна любовта."
- Стихотворението ви другарю е много лирично! - оживи се отчаяния редактор.
- Но народа не трябва да си мисли само за любов, а трябва да се подтиква и към работа. Също така и да се знае, коя партия ги управлява. Няма да може да го публикуваме в този вид, съжалявам.
На следващия ден поета посещава отново редактора с преработеното стихотворение, този път вече правилно ориентирано в класово отношение.
- "Той почука, тя отвори, спуснаха се щори и започна любовта. А навън работници с червени потници копаеха канал."
- Да! Много добре, личи си правилната партийна ориентация на работническата класа. Липсва му и вярата в утрешния ден! Има още какво да се желае, не се отчайвайте, дерзайте! - срязва го отново редактора.
- Но другарю, аз още сега мога да изразя и вярата. Ето - "Той почука, тя отвори, спуснаха се щори и започна любовта. А навън работници с червени потници копаеха канал. Изведнъж единия захвърля кирката и казва - Е*ал съм му мамата и утре е ден!"
12
Майка отива на гости на сина си, който живее със съквартирантка. Докато вечерят, майката забелязва колко добре изглежда съквартирантката. Тя отдавна мисли, че синът и е нещо повече от съквартирант с тази жена, и подозренията и се усилват, като ги гледа как се държат един към друг.
Синът усеща за какво си мисли майка му и решава да действа изпреварващо:
- Знам за какво си мислиш, мамо, но те уверявам, че ние сме само съквартиранти.
Една седмица по-късно съквартирантката казва на младежа, че откакто майка му си е тръгнала, една сребърна чиния липсва. Макар да се съмнява майка му да е откраднала чинията, младежът решава да провери как стоят нещата, и написва писмо на майка си:
- "Мамо,
Аз не казвам, че ти си взела сребърната чиния от квартирата ни. Не казвам и че не си я взела... И все пак остава фактът, че откакто ти беше на гости, чинията я няма.
С обич, твоят син!"
След няколко дни пристига отговорът от майката:
- "Скъпи сине,
Аз не казвам, че ти спиш със съквартирантката си, и не казвам, че не спиш с нея... И все пак остава фактът, че ако тя спеше в нейното собствено легло, досега щеше да е открила сребърната чиния под възглавницата си.
С обич, твоята майка!"
23
Двама пътуват във влака от Варна за София. Запознават се:
- Аз съм психолог.
- Аз пък съм едър мафиот... Я да те видим що за психолог си? Опитай да познаеш за какво мисля! За всяка мисъл, която познаеш, ти давам сто кинта.
- Ама аз съм психолог, не врачка!
- А бе сто кинта са това, я опитай.
- Добре, пътуваш от Варна. Значи си бил на море. Сега си спомняш колко хубаво ти е било.
- Браво! Позна! Ето ти стотачка.
- Щом ти е било хубаво, значи си бил с жена. И сега си мислиш за нея.
- Точно така! Ето ти още стотачка.
- Освен това, не ти се иска да се прибираш у дома.
- Правилно, ето ти още сто лева...
- Щом не ти се прибира, сигурно си женен. А щом си мафиот, сигурно мислиш, че няма да е лошо да пречукаш жена си и да си останеш с другата.
- Ха! Ето ти хилядарка!
- Ама защо хиляда? Нали щеше да даваш по сто на мисъл?
- Това не е мисъл, а идея!
7
В купето на един влак:
Двама много се харесват, но не знаят как да завържат разговор. По едно време той пита:
- За къде пътувате?
- За Варна.
- А, и аз съм за там! А какво работите?
- Учителка съм.
- Хубаво, аз съм лекар.
- Какъв? Гинеколог ли?
- Не, но мога да погледна.
11